— Представяш ли си, — Марина придържаше телефона с рамо, като едновременно проверяваше тетрадки, — звъни някаква леля Люба и заявява, че идва при нас за Нова година!
— Каква още леля Люба? — учуди се приятелката ѝ от другия край на линията.
— Ето и аз това се питам! Сестра на баща ми, която след развода замина някъде на север. Последният път я видях, когато бях на петнайсет години.
— И какво, просто така си взе и се обади?
— Ако само се беше обадила! Тя вече си е купила билети! При това не пътува сама, а със сина си.
— С какъв още син?
— Ами това е най-интересното – аз изобщо не знаех, че има син!
В стаята надникна четиринадесетгодишната Полина:
— Мамо, и какво стана с партито на Катя?
— Не сега — махна с ръка Марина.
— Ама, мамо! Ти обеща да помислиш!
— Полина, тук имаме нещо… — Марина за секунда закри слушалката с ръка. — Леля ще ни дойде на гости. Със сина си.
— Каква леля? — дъщерята се тръшна на края на дивана. — Ние нямаме никаква леля!
— Представи си, имаме. И тя вече си е купила билети.
— Мамо — в гласа на Полина се появиха умолителни нотки, — ами може тогава аз да отида при Катя? Все пак няма да има място…
— Дори не си го помисляй! Щом тази леля е решила да ни се стовари като сняг на главата, ще се оправяме цялото семейство.
— Слушай — отново се обади приятелката ѝ по телефона, — а може това да е някаква шега?
— Да беше… Обадих се на баща ми, той потвърди – сестра му е, Любов Петровна лично.
— А какво казва мъжът ти? — поинтересува се приятелката ѝ.
— Андрей още не знае. Той е в пекарната, там Витя е в болнични, сега сам стои до печката.
— И кога пристига тази леля?
— След три дни. Представяш ли си? Аз дори не знам къде ще ги настаним! Ние сме с двустаен апартамент…
От кухнята се разнесе трясък и вик на осемгодишния Миша:
— Мамо! Тук има вода! Навсякъде има вода!
— Ще ти се обадя по-късно — бързо каза Марина и се затича към кухнята.
Миша стоеше насред локвата с виновен вид:
— Исках да пия вода и случайно съборих чайника…
— Така — Марина започна да събира водата с парцал, — а защо изобщо се качи на плота за чайника?
— Имам репетиция за новогодишното тържество, трябва да си направя гаргара…
— Какво тържество? — не разбра Марина.
— Ама, мамо! Нали ти казах! Одобриха ме за ролята на главния снежен човек!
Полина изсумтя от коридора:
— Главен снежен човек – това е силно…
— А на теб изобщо скоро ти е контролно по алгебра — парира Марина. — И не си мисли, че съм забравила.
Звънна се на вратата. На прага стоеше съседката, баба Зина:
— Марина Николаевна, при вас какво става, наводнение ли? При мен от тавана капе…
— Ой, баба Зин, простете, сега ще оправим всичко — Марина плесна с ръце. — Това Миша случайно…
— И какъв е този шум при вас? — съседката любопитно надникна в апартамента.
— Ами ето, леля неочаквано се появи, идва за празниците…
— Каква леля? — оживи се баба Зина…
— На татко сестрата — измърмори Полина. — Която никой не е виждал от сто години.
— Люба ли? — изведнъж попита съседката. — Любов Петровна?
— Вие я познавате ли? — учуди се Марина.
— Разбира се! Тя живееше в този вход, в седемдесет и пети апартамент. Такава… борбена беше. С всички се караше, всички учеше как да живеят.
В този момент звънна телефонът. Марина погледна екрана – Андрей.
— Да, скъпи?
— Само не се вълнувай — започна мъжът ѝ отдалеч.
— Какво още се е случило?
— Печката ни нещо не работи. Половината поръчки са под заплаха.
— Само това не — простена Марина. — Може ли да извикаме някого?
— Преди празниците ли? Всички майстори са заети…
— Мамо — отново се обади Миша, — а костюма на снежния човек кога ще го правим?
— Точно така, още и костюм — Марина седна на табуретката. — Добре, сега ще оправим водата, после ще отидем в пекарната…
В този момент отново звънна телефонът. На екрана изписа: „Леля Люба“.
— Мариночка! — разнесе се бодър глас, без да дочака поздрав. — Тук си помислих – може ли нещо да ви донеса?
— Лельо Люба, нека първо обсъдим…
— И не спори дори! Вече съм събрала половината куфар. Нося си любимите туршии, сладко от червени боровинки…
— Лельо Люба…
— И Сашка моят, представяш ли си, целият се е измъчил – страхува се, че там няма да го приемат. А аз му казвам – глупости! Все пак сме роднини…
Полина, която подслушваше разговора, завъртя очи:
— Супер! Сега още и някакъв Сашка…
— А на колко години е Сашка? — попита Марина, опитвайки се поне нещо да изясни.
— На шестнайсет! Толкова е умен, толкова помага! Вярно, само за готвенето си мечтае, а аз му казвам – трябва сериозна професия да си избереш…
Баба Зина, която все още стоеше на вратата, радостно плесна с ръце:
— Трябва да се види! А аз и не знаех, че Люба има син!
— Ще ви се обадя по-късно — бързо каза Марина в слушалката и се обърна към съседката. — Баба Зин, може ли чай?
— Ами да! Ще пийна! Ще ти разкажа каква беше твоята леля преди…
— Мамо, а Сашка в моята стая ли ще спи? — изведнъж попита Миша.
— Не знам още, синко. Изобщо не си представям как ще се поберем всички.
— А аз не искам да спя с него в една стая! Там съм си разхвърлял конструктора!
Баба Зина се настани в кухнята:
— Значи така, слушай. Любка твоята, тя си беше огън-жена. На всички събрания ходеше, навсякъде участваше. Ту в хора, ту в танци…
— И какво се случи? Защо замина?
— Ами разведе се тя. Мъжът ѝ, Григорий, военен беше. Тя след него на север замина. А какво после – не знам. Разни слухове се носеха…
Отново се звънна на вратата. На прага стоеше Катя, приятелката на Полина:
— Здравейте! Полина вкъщи ли е?
— Кат, не мога сега — извика Полина от стаята си. — Тук имаме… семейна ситуация.
— Каква ситуация? — веднага се заинтересува Катя.
— Леля идва — мрачно съобщи Полина. — Със сина си.
— О! А на колко години е той?
— На шестнайсет май…
— Слушай, а може ли да го вземем с нас на партито? Да не му е скучно…
Марина само поклати глава:
— Така, момичета, никакви партита. Първо трябва да оправим всичко.
Телефонът отново звънна. Андрей.
— Скъпа, имаме нов проблем. Доставчиците докараха грешното месо за баниците…
— Господи — простена Марина, — само това не. А старият доставчик?
— Вече е разнесъл всички поръчки. Слушай, може ли да дойдеш? Сам не се справям…
— Идвам! — Марина започна да се приготвя. — Полина, гледай Миша. Баба Зин, простете, но трябва да бягам.
— А костюма на снежния човек? — жално простена Миша.
— Вечерта, мъниче, обещавам!
Едва Марина хвана чантата си, когато телефонът отново звънна. Леля Люба.
— Мариночка! Тук забравих да попитам – нали имате всякакви подправки? Че Сашка без подправки не може, той е голям кулинар…
— Лельо Люба, простете, но наистина нямам време сега…
— Ой, не се притеснявай! Аз сама ще донеса всичко. И знаеш ли какво? Още си помислих – може ли да дойда по-рано? Ще ви помогна да се подготвите за празника…
Марина едва не изпусна телефона:
— В какъв смисъл по-рано?…
— Ами ето, още утре! Вече се обадих в касата, билетите могат да се сменят…
— Лельо Люба, почакайте…
— Всичко, целувам те! Отивам да се стягам!
В слушалката се раздадоха къси прекъсвания. Марина безпомощно огледа домашните си.
— Мамо — изведнъж много сериозно каза Полина, — според мен на всички ни е дошло краят.
— Не говори глупости — Марина се опитваше да запази спокойствие. — Просто трябва всичко да организираме.
— А може ли да дойда с теб при татко в пекарната? — подскочи Миша. — Ще помагам!
— И аз с вас — решително се изправи Полина. — Няма да те пусна сама там, ще се побъркаш по пътя.
Баба Зина също се изправи:
— А аз ще погледна апартамента. Може да дам някой съвет за настаняването на гостите.
— Между другото за гостите — Катя все още стоеше на вратата. — Ами ако този Саша е супер? Вие дори не го познавате…
— Точно така! — възкликна Полина. — Не го познаваме! Ами ако е… изобщо странен?
— Ами ако умее да готви? — замислено промълви Миша. — На татко ще му помогне…
— Така, стоп! — Марина вдигна ръце. — Всички отиваме в пекарната. По пътя ще измислим нещо.
В този момент телефонът писна за съобщение. Леля Люба беше изпратила снимка: тя и висок тъмнокос мъж стояха до купчина куфари.
„Вече се стягаме! Сашка е толкова щастлив! Казва, че цял живот е мечтал да се научи да пече истински хляб…“
В пекарната цареше истински хаос. Андрей се мяташе между печката и масата с поръчки:
— Не, разбирате ли, докараха съвсем друга кайма! — горещеше се той, докато разговаряше по телефона. — Как ще правя фирмените баници?
— Тате, а може ли да помогна? — веднага подскочи Миша.
— Не сега, синко…
Полина огледа помещението:
— М-да… А тук още и тази леля идва. Представяте ли си, ако се появи тук?
— Каква леля? — Андрей най-накрая се откъсна от телефона.
— Скъпи — Марина дълбоко въздъхна, — тук има една работа… Леля Люба ще ни дойде на гости. Утре.
— Коя?
— На татко сестрата. Която живее на север. Със сина си.
— С какъв още син?
— Ето! — Полина тържествуващо вдигна пръст. — И татко не познава никаква леля!
Телефонът на Марина отново звънна. Отново леля Люба:
— Мариночка! А на Андрюша нали има пекарна? Сашка направо се запали! Казва, веднага ще дойде при вас, моли се за помощник…
— Лельо Люба, почакайте — Марина се опитваше да вмъкне поне една дума. — Тук всъщност имаме сложна ситуация…
— Ето и аз това казвам – сложна! На Сашка му трябва практика. Аз му повтарям – иди в икономическия, а той все своето: искам да готвя, искам да готвя…
Андрей, който чу разговора, изведнъж се оживи:
— Ами може и да не е лошо? Витя ще е още една седмица в болнични, а момчето поне има някакъв опит?
— Сашенька! — донесе се от слушалката. — Иди разкажи на леля Марина къде си учил!
В слушалката се чу някакво шумолене, а после се разнесе неуверен млад глас:
— Здравейте… Аз две години ходих на кулинарни курсове. И стаж в ресторант съм карал…
— Само на никого не казвай! — отново се намеси леля Люба. — Аз си мислех, че просто се забавлява, а той, представяш ли си, тайно учил!
Полина завъртя очи:
— Направо семейна драма някаква…
— Мамо — Миша дърпаше Марина за ръкава, — а може ли и аз да се науча да готвя? Със Саша?
В този момент печката издаде странен звук и от нея излезе дим.
— Само това не — простена Андрей. — Изглежда, съвсем се е счупила…
— Сега ще дойда! — разнесе се в слушалката развълнуваният глас на леля Люба. — Ние сме наблизо, в съседния град сме отседнали при приятелка!
— В кой съседен град? — озадачи се Марина.
— Ой, аз не казах ли? Преди два дни тръгнахме, решихме по пътя да пренощуваме при Тамара…
Андрей междувременно се опитваше да съживи печката:
— Така, децата трябва да ги изпратим у дома. Тук сега няма да е до тях.
— Никъде няма да ходим! — заяви Полина. — Мамо, дай да разбъркам тестото, а ти приемай обажданията.
— А аз ще опаковам! — подхвана Миша.
На вратата на пекарната се звънна. На прага стояха леля Люба – ниска, енергична жена с яркочервена коса, и висок, слаб младеж, който явно се чувстваше неловко.
— Ами здравейте, милички! — леля Люба разпери ръце за прегръдка.
— Здравейте — измърмори Полина.
— А това е Сашо, моят син — леля побутна момчето напред. — Сашенька, не се срамувай!
Сашо се прехвърляше от крак на крак:
— Мога ли да погледна какво става с печката? В ресторанта имахме подобна…
— Как ни намерихте? — учуди се Андрей.
— Аз всичко знам за всички! — гордо заяви леля Люба. — В интернет намерих вашата пекарна, записах си адреса… Сашка, какво стоиш? Иди, помагай!
Сашо несмело се приближи до печката:
— Може ли да погледна? Май има нещо с температурния режим…
— Мамо, а той не е лош — прошепна Полина. — Вроде е нормален.
— Лельо Марина — Сашо се обърна, — имате ли инструменти? Тук, май, датчикът се е разместил…
— О! — оживи се Андрей. — Сега ще донеса!
Леля Люба междувременно вече се разпореждаше около масата с поръчките:
— Така, а това какво тесто е? Защо е толкова гъсто? Сега ще ви покажа как трябва…
— Лельо Люба! — Марина се опита да се намеси. — Това е специална рецепта…
— Каква рецепта, за какво говориш? Ето при нас на север…
— Мамо — изведнъж каза силно Сашо, без да откъсва поглед от печката, — може би не трябва? Нека хората сами решават как да готвят.
В пекарната настъпи тишина. Леля Люба застина с лъжица в ръка:
— Как така – сами? А моята помощ?
— Мамо, нали помниш какво беше в ресторанта? Когато дойде да ме видиш и преправи всички сосове?
— А какво не е наред с моите сосове? — възмути се леля Люба. — Между другото, всички гости ги хвалеха!
— Мамо, едва не ни уволниха тогава — Сашо се изправи. — Шефът каза, че рецептите ги променя само той.
Полина избухна в смях, прикривайки устата си с ръка. Леля Люба се нацупи:
— Голяма работа, какви сте всички обидчиви…
— Ура! — изведнъж извика Андрей. — Печката заработи!
Наистина, печката забръмча равномерно и спокойно. Сашо скромно се усмихна:
— Там просто контактите бяха окислени. И температурата ще се размести, ако не се почисти.
— Слушай, а ти си голям! — искрено го похвали Андрей. — Може би наистина ще помогнеш? Пекарят ми е в болнични, а поръчките са много…
— Наистина ли може? — очите на Сашо светнаха.
— Не! — отсече леля Люба. — Никакви пекарни! Дойдохме да почиваме!
— Ами да пием чай? — изведнъж предложи Марина. — Всички заедно. И спокойно да обсъдим кой какво иска.
— Аз донесох пирожки! — веднага се оживи леля Люба. — Сега ще ги взема от колата…
— Може би по-добре да опитате моите? — тихо попита Сашо. — Аз ги изпекох сутринта…
— Ти какво, вече си готвил? — учуди се леля Люба. — Кога успя?
— При леля Тамара, докато ти спеше. Тя разреши да ползвам кухнята…
— Ето! — плесна с ръце леля Люба. — Отново своето! Аз му казвам – почивай, спи, а той в пет сутринта вече е до печката!
Сашо извади от раницата си кутия:
— Това са с карамелизирани ябълки и канела. Моята фирмена рецепта.
— С ябълки ли? — оживи се Миша. — Дайте да опитам!
Всички се събраха около масата. Андрей внимателно отхапа от пирожката:
— Слушай… това е страхотно! Как правиш такава плънка?
— Ябълките трябва предварително да се карамелизират — несмело започна да обяснява Сашо. — И подправките да се подберат правилно…
— Ами всичко — махна с ръка леля Люба, — сега ще започне. Той може с часове да разказва за рецептите си.
— А на мен ми се струва страхотно! — изведнъж каза Полина. — Тате, вземи го на стаж, а? Поне ще се научиш да правиш нормални сладки пирожки.
— Това какво значи – нормални? — шеговито се намръщи Андрей.
— Ами тате, ти знаеш – със сладкото не си много добър…
— Аз съм отличен със сладкото! — възрази Андрей. — Просто вие сте разглезени…
— Тогава защо всички си взимат само пирожки с месо? — парира Полина.
Сашо внимателно се намеси: — А може ли да покажа още една рецепта? С круши и шоколад…
— Не! — леля Люба удари с длан по масата. — Стига! Дойдохме да почиваме, а не да работим!
— Мамо — Сашо изведнъж изправи рамене, — а може ли да спреш да решаваш вместо мен?
— Как така – да решавам? Аз се грижа за теб! Да станеш човек!
— А сега какъв съм? — тихо попита Сашо.
В пекарната настъпи неловка тишина. Марина се спогледа със съпруга си.
— Знаете ли какво — изведнъж каза Андрей, — ами нека всички се успокоим и помислим. Тук пекарят ми е в болнични, поръчките са много. Сашо явно умее да готви. Може би това е знак?
— Какъв още знак? — настръхна леля Люба.
— Ами щом така или иначе сте дошли… Нека момчето поработи малко. Заедно с това ще провери дали това е неговото нещо или не.
Леля Люба вече си пое въздух, за да възрази, но тук се обади Миша:
— А може ли и аз да помагам? Искам да се науча да правя такива пирожки!
— И аз! — неочаквано за всички заяви Полина. — Все едно на ваканция няма какво да правя…
— Ето виждате ли — усмихна се Марина, — децата вече се запалиха. А вие, лельо Люба, ще си починете, ще се разходите…
— Как така – ще се разхождам? — възмути се лелята. — Сама? А Сашка ще се занимава с неясно какво ли?…
— Защо с неясно какво ли? — спокойно възрази Сашо. — Ще се уча на занаят. На истински занаят, мамо.
— А на какъв ще учиш после? — присви очи леля Люба.
— В кулинарен техникум. Вече си събрах и документите.
— Какво?! Кога успя?
— Докато ти беше на работа. Аз всичко разучих – тук има добър техникум, с практика в производството…
— Значи затова си бързал насам? — ахна леля Люба. — А аз си мислех – роднини да видиш…
— И роднини също — Сашо слабо се усмихна. — Но главното е, че искам да остана тук да уча. Ако ме приемат, разбира се.
— Та-а-ак — провлачи Андрей, — а това вече е интересен обрат. Слушай, момче, а ти сериозно ли си настроен?
— Повече от сериозно — кимна Сашо. — Две години съм вървял към това.
Леля Люба се отпусна на стола: — И през цялото това време си мълчал?
— А ти щеше ли да слушаш? — тихо попита Сашо.
В пекарната отново настъпи тишина. Тя беше нарушена от звъненето на телефон – поредният клиент.
— Така — решително каза Андрей, — предлагам сделка. Сашо остава на стаж. До края на януари ще успеем и с поръчките да се справим, и неговите способности да проверим. А там вече ще мислим за техникума.
— А къде ще живее? — подскочи леля Люба.
— Имаме разтегателен диван в хола — бързо каза Полина. — Нямам нищо против да се посвия.
Марина погледна съпруга си, притихналите деца, обърканата леля Люба и нейния решителен син:
— Знаете ли какво? Според мен това е най-необикновената Нова година в живота ни. Но може би точно такава ни е нужна?
…След две седмици пекарната на Андрей се прочу в целия квартал със своите сладки пирожки. А леля Люба, гледайки щастливия си син, за първи път си помисли, че понякога си струва да отпуснеш контрола и да позволиш на близките си сами да избират пътя си.
About the Author
